Сестрите са мили с мен, поне когато съм буден. Но всеки път щом се събудя , болката е малко по-силна. Доктора минава към два , с една от сестрите. И той е мил. Усмихнат. Подпитва ме по нещо.
-Как сме днес? Боли ли? Само ще измерим температурата. Няма страшно, няма страшно.
В 15:00,Боже, какъв идиотски час, ми носят храна. Манджа от картофи и лук с две плеснати, печени, цели чушки в нея. А месо???
Защо нямам близки? Имам ли? Мисля , че ако имах, май щяха да донесат нещо- пица или .... , не знам. Поне цигари. Петнадесети ден не съм виждал познато лице. Опитвам се да попитам защо съм тук, но гласа ми изневерява. Доктора сякаш ме разбира , но мълчи.
На шестнадесетият ден ... Май...се събуждам. Навън е тъмно . Или щорите са плътно спуснати? Не мога да се надигна ,за да видя.
Една от сестрите виси над главата ми. Оглежда ме. А е страшно парче. Де да можех да мръдна. Сменя ми системата и съня връхлита отново.
Сънувам , че съм жив.
Събуждам се с ерекция.
Доктора виси над мен и се усмихва.
- Как сме днес?
Осъзнавам, че мога да говоря.
-Д-д-добре, по-добре!
- Много добре , Много добре! - отвръща той , а усмивката му добива свръхчовешки измерение.
В този момент в тясната, бяла стая нахлуват въоръжени мъже с бронежилетки. Белезници щракват около китките ми.
Петнадесети ден съм на това легло. Не че се оплаквам. Решетките не ми пречат. Просто съм малко объркан...
