Там на ъгъла в началото на пазара  , до онази лавка в която тогава продаваха аудио касети , после дискове , а сега прах , изгнили дъски и ръждива ламарина , Тони поставяше ниското си , черно столче , четките , ваксата , парцалите и…лъскаше обувки.

 Тони няма родители или не знае да има. Тони няма дом или поне не знае да има.Ако питате него, Тони не знае и дали спи. Ако питате мен , доста успешно си почиваше в един изоставен строеж на края на града.Тони е дебел и гладен. Събере ли 90 стотинки тича за баничка . Попитайте го дали му е харесала баничката и ще ви отговори с вечното „не знам“ . Тони обича думата „не знам“ , защото я знае . Тони обича и думите „трис стинки“ , както и думата „Господ“. Тридесет стотинки беше цената на лъскането , някой добър самарянин дори му го беше изписал на един дебел , избелял картон. А „Господ“…Беше чул просещите цигани покрай него да казват „Господ здраве да ти дава“ , „Господ да те поживи“ и идеята му беше харесала. Изречението обаче бе доста сложно за него. Така че си го беше съкратил на простичкото „ Господ“.

 И така като кучетата на Павлов , чуеше ли звъна на монетите , веднага промърморваше своето „Господ“ . Трис стинки и Господ.Звън на метал и Господ.Метал и Господ.Евтин Бог си избрал,Тони! Може би за това си на тоя хал.

 Естествено повечето хора смятат лъскането на обувки за вид просене. Може би дори малко по – унизително. Тони не смяташе така . Естествено никога не е казвал нещо по въпроса за кариерата си. Но беше достатъчно да го погледаш как работи.Ето един добре облечен господин се приближава към Тони и поставя лъскавата си обувка на столчето. Не свежда поглед. Гледа встрани.Гледа никъде.Тони същото не вдига глава.Винаги е със сведен поглед.Гледа обувките.И ето ръцете му започват да се движат.Започват да докосват обувката , галят я , милват я , изследват я . Усмихва се бързо и веднага започва със светкавични движения . Четката , ваксата , парцала и едно последно стискане , едно последно милване… и минава на следващата.Никой от клиентите му така и не забеляза нежността с която работеше Тони.За него това не беше работа. Беше така необходимия човешки контакт.Така Тони беше пълноправен човек. Член на общество. Макар и само с най-долния му край. Малко открадната нежност…от обувка.

 И така вървяха дните на Тони , докато една студена зима , някой друг добър човек не го почерпил с половинка ракия. И пияния Тони се сгромолясал в асансьорната шахта на изоставения строеж на края на града. И…Тони вече не лъска обувки.

 Както казах – нищо интересно не се е случвало на Тони . Тони лъскаше обувки , а вече не . Но аз го помня . И за това когато съм в онзи град , на онова място си позволявам една малката сантименталност. Да си купя баничка . Да поседна на бордюра , там където някога беше ниското , черно столче и да храня безпризорните кучета . Те ,също като Тони , нямат родители , дом и са гладни веднага след като са изяли баничката ми. После дълго стоя там и галя обувките си . Чудя се колко ли струва моя Господ.Чудя се ако събера желаната сума…дали ще се разкара най – сетне .